12-годишният ми син беше убит, пресичайки пътя — но има начин Ню Йорк да спре това да се случи
Животът на Ейми Коен като родител претърпя ужасяващ обрат през 2013 г., когато 12-годишният й син Сами беше смъртоносно блъснат от ван, докато пресичаше улица близо до дома им в Парк Слоуп. През годините след това тя насочи безкрайната си скръб към активизъм, стартирайки група за безопасност на пешеходците през 2014 г., за да предпази другите нюйоркчани. Миналата седмица 58-годишният Коен поведе близо 100 други активисти на митинг в Олбъни, за да поискат действия по предложените законопроекти за безопасност на движението, включително законодателство, известно като „Закона на Сами“ в чест на нейния покоен син.
Тук тя споделя историята си с Джошуа Рет Милър:
Сутринта във вторник, 8 октомври 2013 г., целунах Сами и тогавашната му 15-годишна сестра Тамар за довиждане, преди да тръгнат към училище, а аз и съпругът ми отидохме на работа в Манхатън. Това беше последният път, когато видях скъпоценния си син жив.
Той и сестра му бяха неразделни. По класически нюйоркски начин те споделяха една стая твърде дълго, защото ние имаме апартамент с две спални и те не искаха да се местят. Толкова обичаха да прекарват времето си заедно, че когато разделихме стаята на две, бяха почти тъжни. По-късно откриха, че могат да говорят през отдушник близо до леглата си между двете стаи и чатят цяла нощ.
Само преди няколко дни Сами и аз имахме малък спор.
Той беше наистина мотивиран, наистина умен и винаги е искал да отиде в добра гимназия. Той се разгневи онзи уикенд, когато го принудих да се присъедини към мен, докато бях на гости на стар приятел в Ню Джърси. Исках да имам семеен ден, но той искаше да си остане вкъщи и да учи за теста за прием в специализирана гимназия. Беше ми ядосан и таеше злоба около 24 часа.
Рядко сме се карали, но поглеждайки назад, почти се радвам, че го направихме. Бяхме се подобрили тази сутрин с голяма прегръдка. Просто обичах да получавам прегръдките му и много ми липсват.
След работа отидох на отворената къща на Тамар в нейното училище в Горен Уест Сайд. Известно време не гледах телефона си, а след това погледнах надолу и видях, че имам над 20 съобщения – от полицията, от съпруга ми Гари, от стар шеф, чийто номер се оказа в телефона на Сами. Когато най-накрая стигнах до Гари, той ми каза да стигна до методистката болница в Бруклин възможно най-бързо, че Сами „е бил ударен“.
Най-разтърсващите образи препускаха в ума ми, докато се качвах в такси. Беше пиков час и отне твърде много време, за да стигнем някъде. Трескаво звънях на всички от таксито - нашия педиатър и сестра ми, която е лекар.
Сами беше умно, разбиращо се от улицата и внимателно дете. Той отиде при M.S. 51 в Парк Слоуп, който е само на няколко пресечки от дома ни. Онзи следобед той се прибра вкъщи, взе лека закуска, поучи малко и отиде да се срещне с приятел от другата страна на улицата преди футболната тренировка в Prospect Park.
Докато чакаше, ритайки топката, за да загрее, тя отиде на улицата. Сами спря първо, без да навлиза в двулентовия, еднопосочен път – Prospect Park West. Тогава колата в лявата лента спря и даде знак на Сами да пресече. Докато го правеше, ван мина покрай тази кола в дясната лента, движейки се с най-малко 30 мили в час в оживен жилищен район, за да направи светлина.
Докато стигнах до болницата, Сами вече беше в операция. Следващият път, когато го видях, беше мъртъв. Той се задържа пет часа, докато лекарите се опитваха да го спасят, но в крайна сметка тялото му просто не издържа да бъде прегазено от многотонен автомобил.
Бях твърде съсипан, за да планирам погребението на Сами; Наистина не можех да направя нищо. Сестра ми и зет ми организираха церемонията в синагогата в Парк Слоуп, където имаше само за правостоящи, като се появиха около 1000 души.
Спомням си, че получихме обаждане предишната вечер, че очакват твърде много хора, така че трябваше да бъде преместено на друго място наблизо. Дори не мислех, че ще говоря, но тази сутрин се събудих и записах някои мисли за Сами, включително как се шегувахме, че той и Тамар са толкова близки, че той никога не е трябвало да говори, когато е бил малък, защото тя винаги е знаел какво иска.
Не можете да разберете дълбочината на болката и въздействието, което неговата смърт има върху всеки член на нашето семейство. Наистина е опустошително
Не са повдигнати обвинения срещу шофьора, блъснал Сами, 24-годишен строителен работник на име Луис Куизпи-Такури. Той дори нямаше лиценз да шофира в Ню Йорк. Съдия от Отдела за моторни превозни средства по-късно суспендира правата му за шофиране за шест месеца поради неспазване на предпазливостта и небезопасно преминаване отдясно.
Никога не съм се замислял дали той заслужава да бъде наказан по-сурово. Кризата със смъртните случаи на пешеходци в града няма да се промени, като се санкционират един по един шофьор. Той очевидно караше безразсъдно, но съм сигурен, че Луис също се бори. Не съм сигурен, че бих могъл да живея със себе си, ако убия някого.
Насочих енергията си да направя града по-малко опасен за другите жители, особено за децата. Месеци след смъртта на Сами съучредих Семейства за безопасни улици в партньорство с базираната в Ню Йорк организация с нестопанска цел Transportation Alternatives, за да предотвратя още ненужни опустошения.
Умишлено не ги наричаме злополуки, защото избраните служители не са въвели решения за спасяване на животи и за прекратяване на кризата по нашите пътища. Съединените щати се представят ужасно по отношение на безопасността на пешеходците и смъртните случаи при пътнотранспортни произшествия в сравнение с всяка друга индустриализирана нация – ние сме на дъното на Запада и сме четири пъти по-опасни на глава от населението от цяла Европа, Австралия и Япония и два пъти по-опасни от Канада. Не е задължително да е така.
През последните четири години се опитвах да прокарам Закона на Сами. Това ще даде на Ню Йорк контрол върху ограниченията на скоростта, така че може да намали прага до 20 mph в жилищните райони. Това е проста, безопасна мярка, която е въведена в други общини. Няма причина да отнеме толкова време, за да премине.
Нищо няма да върне моя Сами. Ако все още беше жив днес, той щеше да бъде умният, мил и любознателен млад мъж, какъвто се стремеше да стане, някой, който проявяваше любопитство към света, като същевременно го подобряваше по всякакъв начин.
В негова памет правя всичко по силите си, за да направя града по-безопасен за другите деца – и да спестя на другите родители тази монументална болка.
,
